Monthly Archives: юни 2012

Фи – скалата за медийна свобода

Днес няма да има преглед на печата. Днес ще има опело на българския печат. То трябваше да се направи доста отдавна. Трупът беше редно да се зарови и да се прободе с кол в гърдите, за да не вампиряса и да не тормози живите (по мъдростите на Божидар Димитров).

Лошото е, че трупът мърда. Уродлив, бездарен, ехиден, продажен бъдещ труп помърдва с ръчички по клавиатурата. Пише пасквили, гъне се пред шефа богоугодно, вкъщи тихичко мърмори за несправедливостта на живота и в края на месеца се реди на банкомата да си получи унизителната заплата, която го залавя за топките и го кара да се поклони още веднъж на началника.

А той – шефът, се обажда в понеделник по телефона на някой верен свой глашатай и разпорежда: Изкажете се за българските медиите. И така на първа страница изгрява текст. В, който един „журналист“, неподписан от срам, повръща цялото омерзение от професионалния си стаж, върху други „журналисти“. Лошото е, че  „жертвите“, вероятно са правили същото, когато са получавали подобни нареждания (да не се разбира конкретно за имената от текста в „Монитор“)

Свободата на медиите в България не се измерва с независими публикации, тя се измерва с неподписани дописки. Свободата на медиите в България не разчита на конкуренция, базирана на качество, а на напазарувани разпространителски фирми. И още по-лошото – най-сигурното мерило за свободата на медиите в България са броя дописки за Бойко Борисов. Колкото повече материали за мини божеството ни, толкова по-свободна медията….

Не се ядосвайте на вестник „Монитор“ за нескопосания текст „Смешен плач за свободата на медиите“ . Същият пасквил, вероятно ще излезе и в „Труд“. А на следващите страници – оди за Борисов и Цветанов, досущ като в днешния брой на Монитор.

За медийната свобода в България си имаме скала – фи. Колкото по-голямо и добре оформено – толкова по-добре. Ако накрая се гълта, още по-свободни… Така де, не е възпитано да се говори с пълна уста.

Освен това българските журналисти са напълно независими. От тях нищо не зависи. От тях зависи да вдигнат телефона на шефа си и да се съгласят, даже с усмивка, да напишат, че Лили Маринкова е неудовлетворена от професията и живота. И да не се подпишат. Защото в тези епитети виждат себе си.

Такива са българските медии. Свободни и независими… от всичко, което се случва в живия живот.

P.S.И за да не излезе, че текстът е анонимен, въпреки че се знае кой прави този блог, веднага се подписвам:

Полина Паунова